За да използваш Wine It UP, трябва да потвърдиш, че имаш навършени 18 години.

Произход и историческо развитие на лозата и виното в България

Към блога

Настъпването на лозарството и винарството в България се осъществява по следните пътища в хронологичен ред:

Първите лози са били посадени от траките в Горнотракийската низина по поречието на р. Марица. Предполага се, че това са били лози от сорта Памид, който със сигурност е най-стария местен български сорт.

По-късно (между седми и втори век пр. Хр.), финикийци и гърци, които са имали изключително развито мореплаване, построяват свои пристанища на Черно море и през тях започват да внасят нови сортове лози по българските земи. Това в известна степен обяснява и факта защо най-голямо разнообразие на сортове съществува в Източна България.

В периода първи-четвърти век сл. Хр., когато Балканският полуостров е бил част от Римската империя също е имало обмен на сортове лози от други краища на империята.

По време на Османското робство, заради забраната от Корана за консумация на вино, турските паши са пренесли от Мала Азия по нашите земи много десертни сортове. И до днес голяма част от тези десертни сортове, считани за местни, носят турски имена: Афуз али (Болгар), Султанина, Чауш, Кадън пармак, Аптиш ага и др.

След кризата с филоксерата в края на 19-ти, началото на 20-ти век, голяма част от лозята в България са унищожени от болестта. В периода на възстановяване на лозята след това, започват да се внасят сортове от западноевропейските страни. Тази тенденция се запазва и до днес, като към момента международните десертни и винени сортове заемат много по-голям процент от насажденията в България, отколкото местните.

На база генетични анализи на лозите по Българските земи, може да се заключи, че винените сортове Памид, Гъмза, Мавруд, Широка мелнишка лоза, Зарчин, Кокорко, Виненка и др. спадат към Черноморската еколого-географска група (Proles Pontica Negr.) и имат първичен местен произход от дивата лоза, var. balcanica Negr. Десертните сортове, Афузали, Султанина и др. спадат към източната еколого-географска група (Proles Оrientalis Negr.) и са с произход Мала Азия. Сортове като Боя, Крива лоза и др. произхождат от западната еколого-географска група (Proles Accidentalis Negr.) и са дошли от Западна Европа. Сортовете Чауш, Фоча, Черно едро и др. по всяка вероятност имат вторичен местен произход, т. е. възникнали са като естествени хибриди между сортове от Черноморската и Източната еколого-географска група.

По българските земи, както вече споменахме, траките са произвеждали вино още към 3-то хилядолетие пр. Хр. Омир споменава за тракийския град Низо, откъдето са тръгвали кораби с вино, предназначени за гръцките войници при обсадата на Троя. Също Омир споменава и за тракийския град Исмар, където са сечени монети с образа на лози и гроздове.

Гръцкият писател Ксенофонт пък описва пиршество на тракийския цар Севт (424-410 г пр. Хр.), където между другото се споменава, че „виното се е пиело в рогове”. Освен това, тракитe са имали култ към бог Дионис.

При археологически находки от тракийско време (Старосел, Перперикон и др.) са открити останки от тракийски каменни винарни, системи за производство на вино, прибори, съдове и др. Всичко това безспорно означава, че лозата и виното са били неразделна част от живота на древните траки.

По времето на император Антоний Пий (2-ри век пр. Хр.) има издаден специален декрет в защита на лозарството в Долна Мизия (Днешна Северна България).

С идването на славяните и прабългарите, те възприемат много бързо материалната култура на траките по лозарство и винарство, обогатена от допира с византийското и римско влияние и тези отрасли продължават непрекъснато да се развиват чак до падането под Османско робство.

Дори и в периода, когато България е била част от Османската империя, въпреки забраната от Корана за консумация на вино, българите не са били ограничавани да отглеждат лозя, но виното е било облагано със сериозен данък. След 18-ти век търговията с вино процъфтява и вече има обособени определени лозарски микрорайони и стопанства. Много пътешественици, преминали през българските земи в периода 17-19 век пишат за „цветущи лозя и превъзходни вина”.

След Освобождението лозарството продължава да се развива до 1885 г, когато в България през западната граница навлиза филоксерата. Към 1919 г е отчетено, че филоксерата е унищожила 2/3 от лозята в България (от 1 200 000 дка лозови насаждения към 1897 г, през 1919 г са останали едва 434 000 дка). През този период се създават държавни и частни пепиниерни, които, с помощта на специалисти от западна Европа, започват да произвеждат посадъчен материал, устойчив на филоксера. През 20-те години на 20-ти век, като изход от тежката криза, обхванала винения отрасъл, много динамично започва да се развива производството на десертно грозде.

Първата кооперативна изба в България е построена през 1909 г в Сухиндол. Към 1928 г такива изби в България има над 60.

През социалистическият период започва мощен подем на индустриалното винопроизводство. Ръководено от Държавен монопол в лицето на ДСО „Винпром”, започва внасянето и засяването на огромни масиви с международните сортове Каберне Совиньон, Мерло, Пино ноар, Шардоне, Совиньон блан, Ризлинг, Алиготе, Ркацители и др. Построяват се огромни винарски предприятия. През 70-те и началото на 80-те години България заема едно от първите места в света по износ на вино и десертно грозде. Извършва се и райониране на лозарсвтото в България, извършва се сериозна научна дейност. Този подем приключва през 80-те години, за да се стигне до дълбока и повсеместна криза в лозаро-винарския сектор през 90-те, когато големите предприятия са раздържавени, под натиска на световната конкуренция губят пазари, качеството на продукцията пада, техниката е морално остаряла, а лозята запустяват. Раздвижване в положителна насока се наблюдава след 2000-та година, когато на мястото на големите заводи започват да се появяват множество малки производители, които засаждат нови, собствени лозя, закупуват съвременна техника, техни представители излизат и трупат опит в чужбина и го прилагат обратно тук. Всичко това е предпоставка за производство на все по-качествени и конкурентноспособни на световния пазар български вина, които да съхранят и покажат на света хилядолетната традиция във винопроизводството по нашите земи.

Използвана литература:

  1. К.Катеров, В.Пейков, М.Иванов, „Практическо лозарство с ампелография”, изд. „Дионис”, 2005г.
  2. проф. Н.Неделчев, проф.д-р М.Кондарев, „Лозарство”, изд. „Христо Г. Данов”, 1962г.
  3. Колектив, „Българска ампелография”, т.1, изд. на БАН, 1990г.